2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. tota
12. getmans1
13. stela50
14. deathmetalverses
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. bojil
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata
Прочетен: 376 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.11.2023 20:31
В настоящата публикация съм събрал откъси от великолепния исторически роман "Пепеляшка и царският син" (1959 г.) на Димитър Талев. Книгата е разкошен и величествен паметник на героичната и драматична епоха на великия ни цар Самуил и неговата почти половинвековна славна и епична борба за запазването на българската държавност. Светлото и родолюбиво четиво е част от трилогията „Самуил, цар български“. След излизането на тритомието в периода 1958 – 1960 година, тя става една от най-популярните книги в съвременната българска белетристика и част от най-мащабните творби върху живота на Самуил.
Гл. II
— Моето място не е тук, при вас — рече той със силния си глас, който сега бе издрезгавял може би поради възрастта му, а може би и от голямо вълнение. Боляринът продължи: — Аз никога не съм прекланял глава пред Самуила Мокри. Той привлече и подчини всички, аз не му се подчиних. И няма да му се подчиня, каквото и да прави с мене. Но аз няма да повикам срещу него чужда войска и няма да служа на чужд цар. — Янкул Побит огледа насядалите със сините си очи, които гледаха строго и тъжно: — Трябва всеки от нас да знае, че чуждият цар няма да прати войската си за наше добро. Аз си отивам.
------------------------------------------------------------------
Гл.III
Едва сега подигна очи към него духовникът:
— Ти знаеш каква е моята вяра. В нея има само един закон: любов към човека и милост. И това е единственият закон на нашата истинска християнска вяра. От нея изхождам аз във всяка своя мисъл и във всяко свое дело. Любовта трябва да бъде ключът във всяко човешко дело.
Ти искаш да изоставиш ли тази жена тъкмо сега, когато ти роди дете?
— Не, не! — пристъпи бързо към него Самуил. — Но ето аз съм сега с две семейства, с това дете.
— Като се съблазни и изпита сладостта на греха, сега ще изпиташ и горчивината му. Това трябва да се помни винаги. Най-напред те съди и ще те осъди църквата, но няма смелост да ти го каже и да ти наложи своята власт. Ти си по-могъщ от нея.
— А ти? — взря се в него Самуил със своя втренчен поглед. — Ти, който си също духовник, строиш църкви…
— Аз никого не съдя и не наказвам. Изповядвам своята вяра и я изпълнявам към себе си и към другите. Аз живея според своята вяра. Не съдя и не наказвам, защото това е против християнската ми вяра, но аз винаги говоря истината и това стига.
— Не, не, не! — поклати Самуил глава нетърпеливо. — За живия човек е нужен съд, нужно е и наказание. Той трябва да се бои от грях и от меча на палача. Иначе не ще има ред в човешкия живот.
— Аз казвам да има любов между людете и тогава животът им ще бъде по-добър. Не ще спреш ти злото с меча на палача. Ти ще накажеш, след като злото е извършено, ала то е вече извършено.
— Ти няма да вършиш зло, като знаеш, че те чака наказание тук на земята и пъкъл горе на небето.
— С любовта ще направиш повече и много повече. Който носи любовта Христова в сърцето си, не ще направи зло никога.
— О, сладкодумний — усмихна се тъжно Самуил Мокри. — Ти вече отдавна живееш сам тук на острова, в църквата си, и повече живееш с мислите си. Които идват в църквата ти, идват, за да те слушат и да се молят на бога. Ако влезеш между човешкото стадо, не ще можеш без посох[1] .
***
Такова е човешкото сърце — пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.
------------------------------------------------------------------
Гл. IV
И петимата майстори гледаха нататък мълчаливо, един и двама пристиснаха устни, приподигнаха рамена. Нито един от тях не беше копал руда. Това се виждаше и по лицата им, по учудените им погледи. Самуил ги гледаше упорито с втренчените си очи и продължи:
— Вие може и да не сте копали, но аз ви доведох като люде остроумни, изкусни, досетливи. Каквото, човек не знае, с ума си може да прозре.
***
И непрестанно, през цялото време, докато бяха заедно, около тях се чувствуваше топлият дъх на тяхната обич…
***
Парикът може да бъде не по-малко зъл и грешен от попа и болярина.
***
За него оставаше тихата скрита радост, която изпитваше, когато я срещаше по пътеките около къщата й, когато влизаше понякога в тая къща, когато мислеше, волно и неволно, за младата жена. Той се боеше от тая греховна радост, но я задържаше в сърцето си, не можеше да я прогони. С тая греховна радост, която го притегляше към земята, в мъчително сладостната си борба с нея той издигаше негли още по-високо душата си. Или пък това беше утешение, което сам си бе измислил, за да не преклони глава пред греха. Ето в такава и мъчителна, и сладка, и страшна, и желана бъркотия бяха чувствата и мислите му за Биляна, но сега той само се страхуваше за нея.
------------------------------------------------------------------
Гл. V
Като питаше и разпитваше, Рун вярваше повече на очите си, отколкото на думите на задържания и колкото задържаният изглеждаше по-виновен, толкова той по-малко му вярваше. Яков Рун работеше, вече от години и работата му го бе научила, че много често лицето на човека говори по-добре, отколкото лъжливият му език.
***
Помисли за всичко, велики войводо, и мисълта може да ти открие истината по-добре, отколкото очите и ушите.
***
Така става много пъти — истината прониква между людете по незнайни пътища, набира се капка по капка или пък те я откриват с някакъв свой усет, с някакво свое умение.
------------------------------------------------------------------
Гл.VI
Той млъкна със застинало лице. Заговори по-младият, който беше по-угодлив, но своето скрито високомерие искаше да покаже с преголеми знания:...
***
Великият войвода продължи:
— Слушайте сега добре: децата да не гладуват, но и войската не може да стои гладна. Ето тръгнали сте в дрипи, искате войводата да ви облече. Така и трябва, но трябва да помогнеш и ти. Царството сме аз и ти! Наредено е всеки болярин и войвода да облече и въоръжи войниците си, както и досега, да напълни торбите им. Ала така ще бъде, докато си в царството. Като преминеш в чужда земя, тя ще те храни, чуждата земя. Иначе ти ще изпразниш и селяшкия кош, ще вземеш и залъка на децата си. Това искам да ви кажа: като сме тръгнали на война, трябва да надвиваме. И за царството, и за твое добро. Иначе ще дойде чуждият и ще се храни от твоя кош.
***
Право спроти[2] великия войвода, близу до вратата на стаята, неочаквано се изправи дребен, сух монах; по лицето му, с хлътнали страни и обрасли с редка, посивяла брада, беше изписана ярост и отчаяна решителност.
— Да, да, да — затрепера брадата му, а лицето му, с високо, набръчкано чело, се нашари с ярки червени петна. — Да, ти поведе богомилите, те са с тебе и ти си с тях, но ние не ще отидем при тях, нашето място не е там! Те са изчадия адови и вървят по сатаната, той ги води днес насам, а утре нататък, но където и да са, те са против бога. Защо ни викаш, велики войводо, на война и заедно с проклетите еретици! Наше оръжие е кръстът господен и словото божие. — В стаята се зачу одобрителна врява, повиши глас и монахът насреща, дори пристъпи две крачки: — Не, няма да пуснем по-младите наши братя да вървят рамо до рамо с еретиците!
— Седни на мястото си, преподобни отче! — махна с ръка великият войвода; не искаше да го слуша повече. Затихна отеднаж яростта на монаха, изчезна и смелостта му, млъкна той и току се върна на мястото си. А Самуил Мокри продължи спокойно, макар да показа миг преди това също гневно нетърпение: — Виж как обърна ти приказката си наопаки… Аз те викам да помагаш на царството, а ти говориш за еретиците. Народът тръгва на бой и бран, казвам, тръгвай и ти с него. Нека бъде с твоето оръжие, както твърдиш, нека бъде с кръста и словото божие, но бъди и ти, където сме всички. Аз не съм с богомилите, а съм с тебе и на твоя път, но дали ти стоиш на своя път? Богомилът те ругае за твоята леност, за твоето пиянство и чревоугодие, за твоята алчност към земните блага и наслади. Ти защо бягаш от него и го укоряваш с пяна на устата? По-добре иди при него с кръста господен и със словото божие, но и с добрия пример.
------------------------------------------------------------------
Гл.VII
Тая жажда за повече знания беше жажда на ума му, но беше и жажда за по-голяма сила, за предимство над другите, беше преголямо честолюбие и надменност, презрение към другите.
***
Досега той бе виждал Радомира като хубав и весел младеж, който бе радвал сърцето му. Сега Радомир разкриваше друг свой образ и се обръщаше против него, отдалечаваше се от него. Той нямаше още ни един косъм на лицето си, а се показваше като безсрамен женолюбец!
Като чичо си Арона и дали не беше вероломен като него? Същата лоша кръв течеше може би и в неговите жили. Или може би сатаната искаше да го накаже за братоубийството, като е вселил духа на убития в сърцето на родния му син.
_______________________________________________
Текстовете са взети от тях: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1001 .
Сродни публикации:
1. Откъси от романа "Пепеляшка и царският син" (2)" (https://hranislav.blog.bg/history/2021/05/15/otkysi-ot-romana-quot-pepeliashka-i-carskiiat-sin-quot-2.1761503 .)
2."Откъси от романа "Щитове каменни"" (https://hranislav.blog.bg/poezia/2021/05/15/.1718923 .)
Пояснителни бележки:
[1] Посох - тояга за подпиране, патерица.
[2] Спроти - срещу, насреща.
Тагове:
Две чудесни песни за цар Самуил
Откъси от романа "Щитове каменни&qu...